Театърът пак е “Сатирата”, но представлението е “Арт”. Честно казано, с ръка на сърцето и т.н., това беше по-добро от онази блювория “Спанак с картофи“. Материалът на пиесата като да беше по-качествен. Хората отново пляскаха и изпратиха артистите на крака. На мен обаче пак не ми хареса. Сигурно проблемът е в моите лични взаимоотношения с театъра.
Разправя се за това как трима застаряващи пергиша се справят с дълбоките пукнатини, появили се в техния дългогодишен “bro-mance”. Общо взето, героят на Юлиян Вергов беше свикнал да е алфата и другите да го слушат. С течение на времето обаче героят на Бахаров очевидно беше развил гръбнак и собствено мнение, и това бъркаше в здравето на другия. Героят на Карамазов пък беше пълнеж, подчертаващ другите двама.
Час и половина се драха по сцената и се караха кой какво вижда на една бяла картина. Накрая по холувудски решиха да загърбят различията и да пляснат, па да се целунат в името на дългите години дружба.
Поне представлението не беше дълго. Само дето, много викат. В началото се опитах да дремна, но това беше загубена кауза. Точно се унесе човек, полу-излегнат на креслото в затоплената зала, и някой вземе че се изкряска на сцената. След няколко такива опита реших, че повече няма смисъл да си докарвам сърцебиене и догледах представлението.
Още се чудя защо не ми допадна. Играта на актьорите беше ОК. Може би така и не успях да намеря нещо в историята, което да ме ангажира. Камерна драма, в която нямаше нито една кукичка, която да закачи вниманието ми…
Разбира се, всеки има право на мнение. На вас може и да ви хареса…
Comments
Powered by Facebook Comments
Recent Comments