От доста време флиртувахме с идеята да отидем до Куба. Наканихме се да го направим през януари, когато и там е “зима”, и вместо 38 градуса, температурата е само 24-29. Не искахме да отлагаме много напред във времето, защото искахме да видим държавата такава, каквато е в момента – преди да е паднал режима на Кастро. До колкото имахме предварителна информация, там на хората са им дали някаква известна свобода на частен бизнес. Щом започнат отстъпките, то и режимът неминуемо ще се реформира в някакво близко бъдеще. Все пак, това не е Северна Корея, където нещата са застинали в положение на “1984-та” и няма мърдане.
Доста впечатления натрупахме за една седмица. Пътят е дълъг – поне 15 часа, задължително с прекачване.
Нощна Хавана ни посрещна с хладен вятър и мизерен хотел четири звезди. След дългите полети се добрахме до стая, в която токът отказваше да стои включен за повече от 5 минути. Просто автоматът за ток, където се слага картата от хотела, беше безвъзвратно почупен. Човекът от поддръжката не отбираше бъкел английски. Не че не можех да го оправя сам, но исках да имам някакъв свидетел, когато отворих джаджата и застопорих бутончето с тоалетна хартия.
Нямаше одеяла и докато чакахме да благоволят да донесат от рецепцията, легнахме с дрехите. Донесохме одеялата когато вече бяхме заспали и успяхме взаимно да си изкараме акълите с камериерката.
На следващия ден разгледахме Хавана. Тя има две части – нова и стара. В новата част има сравнително по-модерни сгради, които изглеждат зле поддържани. В старата част има стари сгради, които изглеждат зле поддържани. Определено обаче имаше някакъв чар в цялостната запуснатост на архитектурата. Известният площад на революцията е може би най-грозната част в цялата обиколка. Оставя усещането на голям асфалтиран селски мегдан, заобиколен с грозни соц-сгради. Паметникът на Хосе Марти е единственото хубаво нещо там.
Забележителностите на Хавана са общо взето четири площада, едно уголемено копие на Капитолия от щатите, два бара на Хемингуей и хотелска стая, където е пребивавал, и един форт, пазещ устието на залива. А, да, и един голям тунел под същото устие, строен от французи. Всичко това е гарнирано с доста галерии за изкуство, музейчета, ресторанти и барчета. Разходката е приятна и човек има какво да види.
И така:
Пурите: Човек и да не пуши пури, в Куба неминуемо ще му се прииска да пробва. Те са навсякъде. Магазините за това спорно удоволствие присъстват във всеки хотел и на всяка търговска улица. Характерната миризма може да се усети по всяко време. Магазините са стриктно климатизирани, за да се запазят качествата на стоката. Не се престраших да пробвам някой от големите екземпляри. Тези творения изглеждат прекалено страшно за непушач като мен. Пробвах от по-тънките и оцелях.
Ромът: О, да. Доста изпих от него из разни коктейли и глава не ме боля. Личи си, че е правен от качествена суровина и без химии. Цената е евтина за нас. Една голяма бутилка излиза към десетина лева, но човек трябва да си има едно на ум за пренасянето през граница – само в куфара. Доста хора си накупих бутилки от летището в Хавана. Допуснаха ги с тях в самолета. При връзката в Париж обаче, бутилките бяха прибрани от тамошния security check… Предполагам, самолет от Хавана за тях означава “тази вечер е ром-парти”.
Старите автомобили: Автопаркът в куба е едно ежедневно ретро шоу. Спрели са да внасят американски коли някъде около приключването на революцията на Кастро и така като гледам, болшинството от тези кокошарници са все още в движение. Всяка трета кола по пътя е от периода на началото на 60-тте. Другото са лади, москвичи и подобни. Новите коли са главно корейски, китайски и по-малко японски, и в общия случай са рента-а-кар за туристите.
Преобладаващо архаичните двигатели правят пътуването по пътищата едно откровено смрадливо преживяване. Над пътните артерии се стели черна мараня от изгорели газове, която в градовете се отлага по сградите и им придава характерен потъмнял цвят.
Останах с впечатление, че там двигател не се хвърля. Ако автомобил катастрофира, или ламарините му изгният, двигателят продължава да живее в някое ново возило. Доста от старите американски машини са с двигатели от такива геройски загинали автомобили, за да се преборят със зверския 20-30 литров оригинален разход.
Мизерията: Всъщност, това е основното впечатление от Куба. То беляза и целия ни престой там. Хората са наистина зле. При нас също е имало бедни години, но чак така не сме били. Средната заплата е 15 долара на месец. За да могат да се изхранват, получават купони за дотирана храна. Цените на останалите необходими нещо (дрехи, обувки, сапун, козметика, и т.н) обаче са като при нас, което ги прави неимоверно по-трудно достъпни за тях.
Като резултат, навсякъде из хотелите те гледат в ръцете за бакшиш, което накрая става много досадно, но най-вероятно за тях това е въпрос на оцеляване.
Наложи ни се да си организираме екскурзия сами и попаднахме на една дама в някакво туристическо бюро във Варадеро. Тя ни свърши работа. След това ни помоли за някакви излишни дрехи, защото със заплатата и било невъзможно да осигури такива за нея и дъщеря й. Приятелката ми й остави две блузи, плюс каквото друго успяхме да съберем от багажа – шоколад, бисквити, шампоан и т.н. Жената беше завършила висше образование за юрист…
Тук ще се върна пурите. Отидохме на посещение в завод за производство на пури. Процесът е много интересен за външния наблюдател и доста трудоемък за работниците. Един работник има норма от 90 броя на ден от по-големите, или 110 от по-малките. Всяка една от тези пури в магазина струва най-малко 4 долара, като може да стигне до 7, че и повече. С други думи, всеки от тези работници генерира продукция за около 400-500 долара дневно, за което получава 15 долара…, на месец. Как да нарече човек това по друг начин, освен като капиталистическа експлоатация в социалистическа държава.
По стечение на обстоятелствата, посещението в този завод се осъществи в последния ден от пребиваването ни в страната. Това неминуемо даде една доста по-различна перспектива на пребиваването ни в Куба. Да, беше интересно. Да, натрупахме впечатления. В крайна сметка обаче спонсорирахме един идиотски режим. Може би част от парите ни отиват за същите дотирани храни, които те купуват с купони, за безплатното им образование и медицина. Колко ли от тях обаче отиват в частните сметки на върхушката, която се приготвя за времето, когато ще се разиграе тяхната версия на приватизация с партийни куфарчета.
Сигурно и Кастро не знае. Виж, по-младите и светнати партийни функционери – със сигурност…
Comments
Powered by Facebook Comments
Recent Comments