Писането на поезия

Posted by & filed under .

Писането на поетични блог постове е толкова lame…

Въобще, писането на поезия като цяло ми се струва до голяма степен отбиване на номера. Кратък флирт с вдъхновението и чао. При блоговете обаче е още по драстично, щото дали и вдъхновението го има, пак е много въпросително. Да не говорим, че флиртът много често преминава в изнасилване. В общия случай, когато се случи да попадна на поетичен блог, направо ми се иска да започна да гриза ръба на бюрото. Обикновено е сълзливо, пост-зарязано-емоционално и псевдо-еротично. Набляга се на това “колко беше убаво в миналото, пък после кво стана”. Въобще, ужас.

Има го и другото течение – там дето смисълът въобще го няма. Много думи, граматично правилни, но защо ли.

Накрая, онези, които са стигнали само до римата, но са пропуснали урока за ритъма… Пък, бройте ги тия срички, моля ви се. Дори и да е бездарно, става малко по читаемо.

Коментарите под постовете с поезия пък са друга история. Събират се и всички едни такива позитивни – “ау, в тези два реда как си хванал/а емоцията”. Първата ми асоциация е за кръг от хора, вперили поглед в един краен продукт от човешката храносмилателна система, гордо изпляскан в прахта. Стоят, гледат, и току някой ще отбележи – “Това май на остатък от царевица ми мяза. Трудно-смилаема материя е това, ама добре се е справил…” и т.н.

Прозата и есето са съвсем друго нещо. Иска си планиране и структурирано усилие. Да си седнеш на раздвоената луна и да се потрудиш. Може и да е бездарно написано, но все ще да има малко повече смисъл. Не може да се разчита на едното вдъхновение, защото си отнема време, а музата е птица немирна. За момент е тук, после отлита. С други думи, трябва да я гониш по-дълго, хващаш, изпускаш, после пак. Накрая, резултатът неминуемо (поне за мен) е по-интересен.

Както и да е. Мнението си е мое. Може да си ме хейтите колкото си искате.

споделяне във facebook

Comments

comments

Powered by Facebook Comments

You must be logged in to post a comment. Log in