Навремето разминах казармата по обективни здравословни причини. Не съжалявах особено, че не съм изгубил година и нещо от живота си. Пък и времената не изглеждаха толкова опасни. Беше паднала желязната завеса и като че да нямаше преки врагове. Няма да си кривя душата, изпитвах и известно задоволство, че съм успял да “надхитря” държавата, за да имам една година в повече на свое разположение.
Времената обаче се промениха. И в Турция, и в Русия на власт са ненормалници, за които не знам кога ще решат че България им принадлежи по право и искат да се наместят в хубавата ни родина.
В тази нова ситуация се усещам, че нямам никаква идея как се води война и какво да правя в случай на конфликт. Не вярвам, че в казармата навремето са щели да ми дадат много насоки в това отношение, все пак. Бяха вече годините, през които всичко се правеше про-форма. Това обаче не променя нещата особено.
Идеята ми да пиша това обаче е свързана с нещо друго, а именно – със скатаването. Превърнали сме го в национален спорт. Започва целокупно скатаване още от училище, минава се през университета и продължава на работа. Разбира се, има изключения, но те са си такива – изключения. Емиграцията от България също е един вид скатаване. Човек се отказва от това да се занимава с проблемите на нашата страна и да се опитва да ги поправи. Отива наготово в някоя друга държава, където други хора са свършили работа да си подредят къщата и кротко тръгва да спазва техните закони.
1885-та година Цветан Радославов пише основата на настоящия ни химн “Мила Родино”, докато се връща от чужбина, за да участва като доброволец в сръбско-българската война. Не знам каква е точната история и защо е бил в чужбина – дали да учи, дали да живее. Започва обаче война и той се качва на влака за България, за да даде своя принос. Предполагам също, че далеч не е бил само той. Не ми дава мира въпроса какво ще се случи, ако милата ни родина изпадне в същото положение. Колко хора ще изоставят комфортното си съществуване в подредените далечни държави, ще хванат самолета и ще дойдат да помагат на родната си страна. Сигурно ще са единици. При състоянието на армията ни и силата на евентуалните врагове, едно такова решение най-вероятно би било равно на самоубийство.
Не живея в чужбина, но не спирам да се чудя как бих реагирал аз в една такава ситуация. Предполагам, щом въобще поставям такъв въпрос, най-вероятно не бих се върнал. За хората от края на 19-ти век обаче този въпрос сигурно не е стоял. Отечеството е нападнато – отиваме, и точка по въпроса. Такова е било мисленето, от което в момента нищо не е останало.
Страничният ефект на всяко решение е, че човек трябва да живее с него. Гадно е когато алтернативите са да живееш дълго с грешното решение и кратко с правилното…
Comments
Powered by Facebook Comments
Recent Comments