Така като гледам, отдавна не съм се изявявал в този блог. Кой знае, вдъхновение ли ми липсва, или пък лятото не предразполага. Сигурно има някаква причина, но няма да задълбавам да я търся.
Днес смятам да споделя два факта, които намирам за доста странни. Новият лъч на метрото е факт вече от около година, че и повече май. Всички свикнахме да го ползваме. Също така, май всички свикнахме и да забравим за мобилните телефони, когато слезем в новите спирки. Поне от гледна точка на МТел. Не знам как е за другите оператори. Всеки случай, влезе ли човек в някоя от новите метро-станции, остава сам със себе си да се наслаждава необезпокояван на монументалната архитектура. Дори и някой да поиска да му попречи, като му звънне по телефона, ще удари на камък с дежурното обяснение че телефончето е изключено, или извън обхват. Ако ли пък архитектурата вече е до болка позната, остава спасителното судоку, щото и интернет няма…
Не знам къде е проблема. Или в общината не са се разбрали за комисионната, или пък на операторите не им се занимава да инвестират в оборудване. Гледам, на този сайт говорят за есента, а изпълнител ще е Ericsson. Както обикновено се случва в нашата действителност, кой знае какви кадрили са се вихрили зад сцената докато се избере някой доставчик…
И така, нека излезем от метрото на спирката на НДК, там в началото на Витошка. Трябва да кажа, пешеходното стъргало хубаво са го направили. Честно казано, до момента София си нямаше хубава улица, където хората да си разходят новите дрехи. Това сериозно контрастираше с останалите големи градове в провинцията, където стъргалото си е задължително. Е, вече ги догонихме. Пък то, как можем да пропуснем. Нали половината провинция се е преместила тук и трябва да си поддържа навиците. Независимо от провинциално-расисткия оттенък на това изказване, намирам пешеходната зона за положителна придобивка на града. Нямаше как обаче да не ми направи впечатление един дребен факт, когато последния път се разходих там. Беше в ранната, още светла, вечер и в това сравнително късо разстояние от 200-300 метра се бяха концентрирали доволно количество психично болни граждани. Пешеходната зона биваше откривана от един откровено надрусан младеж, за който наркотиците очевидно не бяха единствения проблем и който с танцова стъпка, ненормална усмивка, и нескрита похотливост оглеждаше всяка преминаваща жена.
Пред един изпразнен магазин се беше паркирала клошарка с три дебели песа, която преглеждаше изпаднал й вестник. То, тя може и да си беше съвсем нормална, но гледката определено не се връзваше с излъсканите плочки.
По-нататък две момчета свиреха енергично на китари и разчитаха да изкарат по някой лев. Никак не бяха лоши, между другото. До тях обаче един възрастен гражданин куфееше по един определено психиатрично-живописен начин. Предполагам, алкохолната бутилка в съседство беше усилила ефекта на вече наличната шизофрения.
Картинката биваше завършена от едно момче, което рисуваше космически пейзажи със спрейове. За да засили въздействието от своето изкуство, той беше пуснал една музикална уредба с енергична електроника. До него се беше паркирал някакъв изстрадал гражданин (а може да беше и гражданка, но така и не се загледах). Съответният държеше едно малко портативно стерео касетофонче от 80-тте и го движеше съсредоточено нагоре-надолу, търсейки правилното му място в пространството, но без да може да го намери…
С други думи, ако беше дошла колата с лампа и здрави чичковци с бели престилки (дали такова нещо въобще съществува тук), то щеше да прибере поне 4-5 пациенти наведнъж. Нямам нищо против хората с подобни проблеми, но мястото им не е на улицата, а в съответните заведения, където да се погрижат за тях. Както всичко в нашата действителност обаче, и тук крайностите са си дали среща. Всъщност, обратното даже сигурно щеше да ме изненада…
Comments
Powered by Facebook Comments
Recent Comments